През 1938 г. великият руски революционер Леон Троцки заявява, че "историческата криза на човечеството се свежда до кризата на революционното ръководство". Тези думи са толкова верни и актуални днес, колкото и в деня на написването им.
В третото десетилетие на XXI век капиталистическата система се намира в екзистенциална криза. Подобни ситуации в никакъв случай не са необичайни в историята. Те са израз на факта, че дадена обществено-историческа система е достигнала своите граници и вече не е способна да играе каквато и да е прогресивна роля.
Марксистката теория на историческия материализъм ни дава научно обяснение на това явление. Всяка обществено-икономическа система възниква по определени причини. Тя се развива, процъфтява, след което достига своя връх и тогава навлиза във фаза на упадък. Такъв е случаят с робовладелското общество и с упадъка и падането на Римската империя.
В своето време капитализмът успява да развие промишлеността, селското стопанство, науката и техниката до невиждано в миналото ниво. По този начин той несъзнателно полага материалните основи на едно бъдещо безкласово общество.
Но сега това е достигнало своите граници и всичко се превръща в своята противоположност. Капиталистическата система отдавна е изчерпала своя исторически потенциал. Неспособна да пренесе обществото по-нататък, тя вече е достигнала точката, от която няма връщане назад.
Настоящата криза не е нормална циклична криза на капитализма. Тя е екзистенциална криза, изразяваща се не само в стагнация на производствените сили, но и в обща криза на културата, морала, политиката и религията.
Никога досега не е зеела по-голяма пропаст между богатите и бедните - между неприличното богатство в ръцете на малцина паразити и бедността, мизерията и отчаянието на огромното мнозинство от човешкия род.
Това са отвратителни симптоми на болестта на едно общество, което е изгнило и узряло за срив. Неговото окончателно падение е неизбежно и не може да бъде избегнато. Но това не означава, че буржоазията не разполага със средства за забавяне на кризите или за намаляване на тяхното въздействие, поне до известна степен и за временен период.
Но подобни мерки само създават нови и неразрешими противоречия. Финансовата криза от 2008 г. беше важна повратна точка. Истината е, че световният капитализъм така и не се възстанови от тази криза.
В продължение на десетилетия буржоазните икономисти твърдяха, че "невидимата ръка на пазара" ще реши всичко и че правителството не трябва да играе никаква роля в икономическия живот на нацията. Но пазарите се сринаха и бяха спасени само чрез масирана държавна намеса. По време на тази криза правителствата и централните банки бяха принудени да наливат огромни суми пари в системата, за да предотвратят пълна катастрофа.
Буржоазията успя да спаси системата само като я тласна далеч отвъд естествените ѝ граници. Правителствата похарчиха огромни количества пари, с които не разполагаха. Този безразсъден метод се повтори и при пандемията COVID-19.
Тези отчаяни мерки неизбежно доведоха до неконтролируем взрив на инфлацията и до създаването на огромен публичен, корпоративен и частен дълг, което принуди правителствата да ударят спирачки. Сега целият процес трябва да се обърне в обратна посока.
Епохата на изключително ниските лихвени проценти и лесното кредитиране вече е само блед спомен от миналото. Няма вероятност скоро да се върнем към предишния период - ако изобщо някога се върнем.
Световната икономика е изправена пред перспективата за съвършена буря, в която един фактор се наслагва върху друг, за да предизвика рязко низходяща спирала.
Светът върви към несигурно бъдеще, характеризиращо се с безкраен цикъл от войни, икономически срив и нарастваща мизерия. Дори и в най-богатите страни заплатите са подкопани от безмилостното покачване на цените, а дълбоките съкращения на публичните разходи постоянно намаляват социалните услуги като здравеопазване и образование.
Тези мерки представляват пряка атака срещу жизнения стандарт на работниците и средната класа. Но те само задълбочават кризата. Всички опити на буржоазията да възстанови икономическото равновесие водят единствено до разрушаване на социалното и политическото равновесие. Буржоазията се оказва в капана на криза, за която няма решение. Това е ключът към разбирането на настоящата ситуация.
Ленин обаче отдавна е обяснил, че няма такова нещо като окончателна криза на капитализма. Ако не бъде свалена, капиталистическата система винаги ще се възстановява дори от най-дълбоката криза, макар и на ужасна цена за човечеството.
Границите на глобализацията
Основните причини за капиталистическите кризи са, от една страна, частната собственост върху средствата за производство и, от друга, задушаващата усмирителна риза на националния пазар, който е твърде тесен, за да побере производителните сили, създадени от капитализма.
За известно време феноменът, известен като "глобализация", позволи на буржоазията да преодолее частично ограничението на националния пазар чрез разрастване на световната търговия и засилване на международното разделение на труда.
Това се ускори допълнително с включването на Китай, Индия и Русия в капиталистическия световен пазар след разпадането на Съветския съюз. Това е основното средство, чрез което капиталистическата система оцелява и се разраства през последните няколко десетилетия.
Както старите алхимици са вярвали, че са открили тайния метод за превръщане на неблагородния метал в злато, така и буржоазните икономисти вярваха, че са открили тайния лек за всички проблеми на капитализма.
Сега тези илюзии се спукаха като сапунени мехури във въздуха. Съвсем ясно е, че този процес е достигнал своя предел и върви в обратна посока. Икономическият национализъм и протекционистките мерки сега са доминиращите тенденции - точно същите, които превърнаха рецесията от 30-те години в Голямата депресия.
Това бележи решителна промяна в цялата ситуация. Тя неминуемо води до огромно изостряне на противоречията между народите и до разрастване на военните конфликти и протекционизма.
То е много ясно изразено в шумната кампания, която американският империализъм води под знамето "Америка на първо място!" "Америка на първо място" означава, че останалата част от света трябва да бъде изтласкана на втора, трета или четвърта позиция, което води до по-нататъшни противоречия, войни и търговски войни.
Ужас без край
Кризата намира израз в нестабилност във всички сфери: икономическа, финансова, социална, политическа, дипломатическа и военна. В бедните страни милиони хора са изправени пред бавна гладна смърт, притиснати от безмилостната хватка на империалистическите лихвари.
По оценки на ООН през юни 2023 г. броят на принудително разселените хора, причинени от войната, глада и последиците от изменението на климата, възлиза на 110 милиона души - рязко увеличение спрямо нивата отпреди пандемията. Това беше преди войната в Газа.
В отчаян опит да се спасят от тези ужаси голям брой хора са принудени да бягат в страни като САЩ и Европа. Онези, които предприемат трудните и опасни пътувания, за да прекосят Средиземно море или Рио Гранде, понасят неописуемо насилие и злоупотреби по пътя си. Десетки хиляди загиват всяка година при тези опити.
Това са ужасните последици от икономическия и социалния срив, причинен от опустошителната икономика на т.нар. свободен пазар, и от насилствените действия на империализма, които причиняват опустошение, смърт и разрушения в невъобразими мащаби.
След разпадането на Съветския съюз САЩ за известно време се превърнаха в единствената свръхсила в света. С колосалната мощ дойде и колосалната арогантност. Империализмът на САЩ налагаше волята си навсякъде, като използваше комбинация от икономическа мощ и военни сили, за да подчини всяка нация, която отказваше да клекне пред Вашингтон.
След като завзе контрола над Балканите и други бивши съветски сфери на влияние, той започна жестока и непровокирана инвазия в Ирак, която причини смъртта на над един милион души. Нахлуването в Афганистан беше още един кървав епизод. Никой не знае колко души са загинали в тази нещастна страна.
Но границите на американската мощ бяха разкрити в Сирия, където американците претърпяха поражение в резултат на намесата на Русия и Иран. Това отбеляза рязка промяна в ситуацията. От този момент нататък американският империализъм претърпяваше унизителни поражения едно след друго.
Този факт сам по себе си е поразително доказателство за кризата на капитализма в световен мащаб. През XIX в. британският империализъм получи огромно богатство от ролята си на доминираща световна сила. Сега обаче нещата са се променили в своята противоположност.
Кризата на капитализма и нарастващото напрежение между народите превръщат света в много по-неспокойно и опасно място. Да бъдеш главен световен полицай е все по-сложна и скъпа работа, като навсякъде избухват проблеми, а бившите съюзници, усетили слабост, се обединяват, за да се противопоставят на главния шеф.
Империализмът на САЩ е най-мощната и реакционна сила на планетата. Военните му разходи се равняват на тези на следващите десет водещи държави, взети заедно. И все пак той не е в състояние да наложи решително волята си в нито един регион на света.
Студената жестокост на американския империализъм, а също и отблъскващото му лицемерие, бяха ясно разкрити от ужасяващите събития в Газа. Той беше активен участник в зверското клане, извършено от чудовищния израелски режим над безпомощни мъже, жени и деца.
Тази престъпна агресивна война нямаше да продължи и ден без активната подкрепа на управляващата клика на САЩ. И все пак, докато лицемерно плачеше за съдбата на тези жертви, Вашингтон продължаваше да изпраща оръжия и пари, за да подпомага Нетаняху в неговата касапница.
Но най-поразителна е пълната неспособност на Вашингтон да принуди израелците да правят това, което отговаря на американските интереси. Колкото и силно да дърпаха конците, марионетката продължаваше да танцува по собствената си мелодия. Това беше много поучителен показател за упадъка на американската мощ, и то не само в Близкия изток.
Способността на една нация да доминира над други не е абсолютна, а относителна. Ситуацията не е статична, а динамична и се променя непрекъснато. Историята показва, че някога изостанали и потиснати нации могат да се превърнат в агресивни държави, които се обръщат срещу своите съседи и се опитват да ги доминират и експлоатират.
Днес Турция е една от доминиращите сили в Близкия изток. Тя е регионална империалистическа сила. За разлика от нея Русия и Китай, които навлязоха в капиталистическия път, се проявиха като страховити империалистически сили с глобален обхват. Това ги вкарва в пряк конфликт с американския империализъм.
Китай и Русия все още не са придобили същото ниво на икономическа и военна мощ като САЩ, но се очертават като мощни съперници, които предизвикват Вашингтон в глобалната борба за пазари, сфери на влияние, суровини и изгодни инвестиции. Войните в Украйна и Газа предоставиха нагледно доказателство за границите на мощта на американския империализъм.
В миналото съществуващото напрежение вече щеше да доведе до голяма война между Великите сили. Но променящите се условия премахнаха това от дневния ред - поне засега.
Капиталистите не водят войни заради патриотизма, демокрацията или друг високопарен принцип. Те водят войни за печалба, за да завладеят чужди пазари, източници на суровини (като петрол) и да разширят сферите си на влияние.
Това не е ли напълно ясно? И не е ли също така пределно ясно, че една ядрена война няма да означава нищо от тези неща, а само взаимно унищожение на двете страни? Те дори са измислили фраза, с която да опишат този сценарий: MAD (взаимно гарантирано унищожение).
Друг решаващ фактор, който натежава срещу открита война между основните империалистически сили, е масовото противопоставяне на войната, особено (но не само) в САЩ. Неотдавнашно проучване сочи, че само 5% от населението на САЩ би подкрепило пряка военна намеса в Украйна.
Това едва ли е изненадващо, като се имат предвид унизителните поражения, претърпени в Ирак и Афганистан - факт, който е вкоренен в съзнанието на народа на Съединените щати. Това, както и страхът, че пряка военна конфронтация с Русия може да ескалира, създавайки риск от ядрена война, действа като сериозна спирачка.
Макар че при сегашните условия е изключена световна война, ще има много "малки" войни и войни чрез посредници като тази в Украйна. Глобалното въздействие на тези войни ще бъде значително. Това ще увеличи общата нестабилност и ще подхрани пламъците на световния безпорядък. Това стана много ясно от събитията в Газа.
Бъдещето, което предлага тази система, може да бъде само едно - безкрайни нещастия, страдания, болести и войни за човешката раса. По думите на Ленин: капитализмът е ужас без край.
Криза на буржоазната демокрация
Икономическите условия през следващия период ще бъдат много по-близки до тези от 30-те години на миналия век, отколкото до тези, последвали Втората световна война. Затова възниква въпросът: ще остане ли буржоазната демокрация непокътната в обозримо бъдеще?
Демокрацията всъщност е монопол на няколко богати и привилегировани държави, където класовата война може да бъде поддържана в приемливи граници чрез отстъпки пред работническата класа.
Това беше материалната предпоставка, върху която така наречената демокрация в страни като Съединените щати и Великобритания можеше да се поддържа в продължение на десетилетия. На власт се редуваха републиканци и демократи, тори и лейбъристи, без това да доведе до някаква съществена промяна.
В действителност буржоазната демокрация е само усмихната маска - фасада, зад която се крие реалността на диктатурата на банките и големите корпорации. Доколкото управляващата класа не е в състояние да продължи да прави отстъпки на масите, усмихнатата маска се хвърля настрани, за да разкрие грозната реалност на управлението чрез насилие и принуда. Това става все по-очевидно.
Твърди се, че свободният пазар е гарант на демокрацията. Но демокрацията и капитализмът са противоположности. Сега стратезите на "Капитал" открито изразяват съмнения в жизнеспособността на буржоазната демокрация и в самото бъдеще на капитализма.
Старият, успокояващ мит, че всеки гражданин има равни възможности, вече е разбит от ярък контраст на неприлично богатство и лукс, които безсрамно се демонстрират пред масова бедност, безработица, бездомност и отчаяние дори в богатите страни.
Задълбочаващият се икономически упадък сега засяга не само работническата класа, но и значителна част от средната класа. Икономическите сътресения, кризата с издръжката на живота, стремителната инфлация и постоянно растящите лихвени проценти означават фалит за малките предприятия. Налице е обща несигурност и страх за бъдещето във всички слоеве на обществото, с изключение на свръхбогатите и техните приближени.
Легитимността на системата трябваше да се основава на широко споделено благоденствие. Но капиталът все повече се концентрира в ръцете на няколко милиардери, гигантски банки и корпорации.
Вместо демокрация имаме управление на едва прикрита плутокрация. Богатството купува властта. Всеки знае това. Демокрацията означава един гражданин, един глас. Но капитализмът означава един долар - един глас. С няколко милиарда долара се купува билет за Белия дом.
Този факт става все по-очевиден за повечето хора. Нараства безразличието към съществуващия политически ред и недоверието - дори омразата - към управляващия елит и неговите институции.
Самото парламентарно управление е подкопано. Избраните органи се превръщат в обикновени "говорилни", а реалната власт преминава от парламента към кабинета, от кабинета към клики от неизбрани служители и "съветници".
Наглата лъжа, че полицията и съдебната система са по някакъв начин независими, се разкрива пред очите на всички. С изострянето на класовата борба тези институции ще бъдат все по-открити и ще загубят каквото и да е уважение и авторитет, които някога са имали.
В крайна сметка буржоазията ще стигне до извода, че има твърде много безредици, твърде много стачки и демонстрации, твърде много хаос. "Ние искаме ред!" Вече виждаме, че се налагат ограничения на демократичните права, като правото на демонстрации, правото на стачка, свободата на словото и печата.
На даден етап буржоазията ще се изкуши да прибегне до открита диктатура под една или друга форма. Но това може да стане реална перспектива само след като работническата класа претърпи поредица от тежки поражения, какъвто беше случаят в Германия след Първата световна война.
Но много преди това работническата класа ще има много възможности да изпробва силата си срещу тази на буржоазната държава и да премине към поемане на властта в свои ръце.
Съществува ли риск от фашизъм?
Повърхностните импресионисти от т.нар. левица в международен план глупаво виждат в тръмпизма фашизъм. Подобно объркване не може да ни помогне да разберем истинското значение на важни явления.
Тази безсмислица ги води директно в блатото на класово-колаборационистките политики. Като лансират фалшивата идея за "по-малкото зло", те приканват работническата класа и нейните организации да се обединят с едно реакционно крило на буржоазията срещу друго.
Именно тази фалшива политика им позволи да подтикнат избирателите да подкрепят Джо Байдън и демократите - вот, за който впоследствие много хора горчиво съжаляваха.
Като постоянно натякват за предполагаемата опасност от "фашизма", те ще обезоръжат работническата класа, когато в бъдеще се сблъскат с истински фашистки формации. Що се отнася до настоящето, те напълно пропускат въпроса.
Има много десни демагози, а някои от тях дори са избирани на власт. Това обаче не е същото като фашистки режим, който се основава на масовата мобилизация на разярената дребна буржоазия като таран за унищожаване на работническите организации.
През 30-те години на ХХ в. противоречията в обществото се разрешават в сравнително кратък период от време и могат да завършат само или с победа на пролетарската революция, или с реакция под формата на фашизъм или бонапартизъм.
Но управляващата класа си изгори лошо пръстите, когато в миналото се хвърли зад фашистите. Тя няма да тръгне лесно по този път.
По-важното е, че днес подобно бързо решение е изключено от промененото съотношение на силите. Социалните резерви на реакцията са много по-слаби, отколкото през 30-те години на миналия век, а специфичната тежест на работническата класа е много по-голяма.
В развитите капиталистически страни селячеството до голяма степен е изчезнало, а широки слоеве, които преди са се възприемали като средна класа (професионалисти, работници с бели якички, учители, университетски преподаватели, държавни служители, лекари и медицински сестри), са се сближили с пролетариата и са се синдикализирали.
Студентите, които през 20-те и 30-те години на миналия век са били ударната сила на фашизма, са се ориентирали рязко наляво и са отворени за революционни идеи. В повечето страни работническата класа не е претърпявала сериозни поражения от десетилетия. Нейните сили до голяма степен са непокътнати.
Буржоазията е изправена пред най-сериозната криза в своята история, но поради огромното укрепване на работническата класа тя не е в състояние бързо да премине в посока на открита реакция.
Това означава, че управляващата класа ще се сблъска със сериозни трудности, когато се опита да си върне завоеванията от миналото. Дълбочината на кризата означава, че те ще трябва да се опитат да режат и да съкращават докрай. Но това ще предизвика експлозии в една страна след друга.
Екологичната катастрофа
В допълнение към постоянните войни и икономически кризи, човечеството е заплашено от изнасилването на планетата. В постоянното си търсене на печалба капиталистическата система е отровила въздуха, който дишаме, храната, която ядем, и водата, която пием.
Тя унищожава тропическите гори на Амазонка и полярните ледове. Океаните се задъхват от пластмаса и се замърсяват с химически отпадъци. Животинските видове изчезват със застрашителни темпове. Бъдещето на цели народи е изложено на риск.
Най-бедните слоеве на обществото и работническата класа са най-силно засегнати от въздействието на замърсяването и изменението на климата. На всичкото отгоре управляващата класа иска от тях да платят сметката за кризата, която капитализмът е създал.
Маркс обяснява, че изборът пред човечеството е социализъм или варварство. Елементите на варварството вече съществуват дори в най-напредналите капиталистически страни и застрашават самото съществуване на цивилизацията. Но сега имаме право да кажем, че капитализмът представлява заплаха за самото съществуване на човешкия род.
Всички тези неща вълнуват съвестта на милиони, особено на младите хора. Но моралното възмущение и гневните демонстрации са напълно недостатъчни. Ако екологичното движение се ограничи до политиката на празните жестове, то ще се обрече на безсилие.
Природозащитниците са способни да посочат най-очевидните симптоми на проблема. Но те не поставят правилна диагноза, а без нея е невъзможно да се предложи лечение. Екологичното движение може да успее да постигне целите си само ако заеме ясна и недвусмислена антикапиталистическа революционна позиция.
Трябва да се постараем да достигнем до най-добрите елементи и да ги убедим, че проблемът е самият капитализъм. Екологичната катастрофа е резултат от безумието на пазарната икономика и мотива за печалба.
Така наречената свободна пазарна икономика е безсилна да реши който и да е от проблемите, пред които е изправено човечеството. Тя е колосално разточителна, разрушителна и нехуманна. На тази основа не може да се постигне напредък. Доводите за планова икономика са неоспорими.
Необходимо е да се експроприират банкерите и капиталистите и да се замени анархията на пазара с хармонична и рационална система на планиране.
В момента капиталистическата система проявява всички ужасни характеристики на същество, което е загубило всякаква причина да съществува. Но това не означава, че тя признава, че е изправена пред изчезване. Точно обратното.
Тази изродена и болна система прилича на болен и старчески старец, който упорито се държи за живота. Тя ще продължи да се клатушка, докато не бъде свалена от съзнателното революционно движение на работническата класа.
Задачата на работническата класа е да сложи край на този продължителен процес на предсмъртна агония на капитализма чрез революционното му сваляне и възстановяване на обществото отгоре надолу.
Съществуването на капитализма в момента представлява ясна и актуална заплаха за бъдещето на планетата Земя. За да може човечеството да живее, капиталистическата система трябва да умре.
Субективният фактор
От общата криза на капитализма може да се заключи, че евентуалният му крах е неизбежен и не може да бъде избегнат. В същия смисъл победата на социализма е историческа неизбежност.
Това е вярно в общ смисъл. Но от общите положения е невъзможно да се получи конкретно обяснение на действителните събития.
Ако всичко е напълно неизбежно, няма нужда от революционна партия, от профсъюзи, стачки, демонстрации, изучаване на теорията или каквото и да било друго. Но цялата история доказва точно обратното. Субективният фактор, лидерството, играе абсолютно фундаментална роля в решителните моменти от историята.
Карл Маркс посочва, че работническата класа без организация не е нищо повече от суровина за експлоатация. Без организация ние сме нищо. С нея ние сме всичко.
Но тук стигаме до същността на проблема. Истинският проблем е пълната липса на лидерство - пълното гниене на лидерите на работниците.
Исторически развилите се масови организации на работническата класа са били подложени на натиска на управляващата класа и дребната буржоазия в продължение на десетилетия на относителен просперитет. Това засили хватката на работническата бюрокрация върху тези организации.
Кризата на капитализма неизбежно означава криза на реформизма. Десните лидери изоставиха идеите, върху които беше основано движението, и се откъснаха от класата, която се предполага, че представляват.
Повече от всеки друг период в историята ръководството на работническите организации е подложено на натиска на буржоазията. Ако използваме израза, измислен от американския пионер-социалист Даниел ДеЛеон и често цитиран от Ленин, те са просто "трудови лейтенанти на капитала". Те представляват миналото, а не настоящето или бъдещето. Те ще бъдат отхвърлени в бурния период, който се открива сега.
Но проблемът не започва и не свършва с десните реформатори.
Фалитът на "левицата"
Особено пагубна роля изиграха така наречените леви, които навсякъде капитулираха пред натиска на десницата и истаблишмънта. Видяхме това при Ципрас и другите лидери на Сириза в Гърция. Същият процес може да се наблюдава при "Подемос" в Испания, в САЩ при Бърни Сандърс и във Великобритания при Джереми Корбин.
Във всички тези случаи левите лидери първоначално събудиха надеждите на много хора, но тези надежди бяха разбити, когато те капитулираха пред натиска на десницата.
Би било лесно да обвиним тези лидери в малодушие и слабост. Но тук не става въпрос за индивидуален морал или лична смелост, а по-скоро за крайна политическа слабост.
Същественият проблем на левите реформатори е, че те вярват, че е възможно да се постигнат исканията на масите, без да се скъса със самата капиталистическа система. В това отношение те не се различават от десните реформатори, с изключение на това, че последните дори не си правят труда да прикрият пълната си капитулация пред банкерите и капиталистите.
В основни линии днес "левите" вече дори не говорят за социализъм. Те не са дори сянка на старите леви лидери от 30-те години на миналия век. Вместо това те се ограничават до слаби искания за по-добър жизнен стандарт, повече демократични права и т.н.
Те дори вече не говорят за капитализъм, а за "неолиберализъм", т.е. за "лош" капитализъм в противовес на "хубавия" капитализъм, въпреки че никога не казват какъв точно трябва да бъде този въображаем хубав капитализъм.
Тъй като отказват да скъсат със системата, левите реформатори неизбежно виждат необходимостта да намерят съгласие с управляващата класа. Те се опитват да докажат, че не представляват заплаха и че може да им се има доверие, че ще управляват в интерес на капиталистите.
Това обяснява упорития им отказ да скъсат с десницата - откритите агенти на управляващата класа вътре в работническото движение - който те се опитват да оправдаят с необходимостта от запазване на единството.
В крайна сметка това винаги ги кара да капитулират пред десницата. Но когато последната придобие контрол, те не проявяват същата плахост, а веднага започват зверски лов на вещици срещу левицата.
Така че малодушието тук не е въпрос на личен характер на този или онзи човек. То е неразделна част от политическото ДНК на левия реформизъм.
Борбата срещу потисничеството
Кризата на капитализма е намерила израз в много дълбоко вкоренени течения на противопоставяне на съществуващото общество, неговите ценности, морал и непоносими несправедливости и потисничество.
Централното противоречие в обществото си остава антагонизмът между наемния труд и капитала. Потисничеството обаче приема много различни форми, някои от които са значително по-стари и по-дълбоко вкоренени от наемния труд.
Сред най-универсалните и болезнени форми на потисничество е това на жените в свят, доминиран от мъже. Кризата увеличава икономическата зависимост на жените. Съкращаването на държавните социални разходи води до непропорционално натоварване на жените с тежестта на грижите за децата и възрастните хора.
В целия свят се наблюдава епидемия от насилие срещу жени. А права като достъпа до аборт са подложени на атака. Това предизвиква огромен отпор и нараства войнственото настроение, особено сред младите жени.
Бунтът на жените срещу това чудовищно потисничество е от основно значение в борбата срещу капитализма. Без пълноценното участие на жените не може да има успешна социалистическа революция.
Борбата срещу всички форми на потисничество и дискриминация е необходима част от борбата срещу капитализма.
Нашата позиция е много проста: във всяка борба ние винаги ще заставаме на страната на потиснатите срещу потисниците. Но това общо твърдение само по себе си е недостатъчно, за да определи нашата позиция. Трябва да добавим, че нашата позиция по същество е отрицателна.
Това означава, че ние сме против потисничеството и дискриминацията от всякакъв вид, независимо дали са насочени срещу жени, цветнокожи, гейове, транссексуални или други потиснати групи или малцинства.
Ние обаче напълно отхвърляме политиката на идентичността, която под прикритието на защита на правата на определена група играе реакционна и разединяваща роля, която в крайна сметка отслабва единството на работническата класа и оказва неоценима помощ на управляващата класа.
Работническото движение е заразено с всякакви чужди идеи: постмодернизъм, политика на идентичността, "политическа коректност" и всички други странни глупости, които са внесени от университетите от "лявата" дребна буржоазия, която действа като трансмисия на чужда и реакционна идеология.
Като страничен продукт на така наречения постмодернизъм, политиката на идентичността служи за затъпяване на мозъците на студентите. Тези чужди идеи са въведени в работническото движение, където действат като най-ефективното оръжие в ръцете на бюрокрацията в борбата ѝ срещу най-войнствените класови борци.
Ленин наблегна на необходимостта комунистите да се борят на всички фронтове - не само на икономическия и политическия, но и на идеологическия фронт. Ние стоим твърдо върху солидната основа на марксистката теория и философията на диалектическия материализъм.
Това е в пълно противоречие с философския идеализъм във всичките му форми: било то открития, неприкрит мистицизъм на религията или циничния, прикрит и не по-малко отровен мистицизъм на постмодернизма.
Ето защо борбата срещу тази чужда класова идеология и нейните дребнобуржоазни привърженици представлява много важна задача. Не трябва да се правят отстъпки пред разединяващите и контрареволюционни идеи, които играят в ръцете на босовете и тяхната вековна тактика: разделяй и владей.
Всъщност сред една част от младежите, които се насочват към комунизма, вече е започнала здравословна реакция срещу тези пагубни идеи.
Комунистите стоят твърдо на почвата на класовата политика и защитават единството на работническата класа над всички разделения по раса, цвят на кожата, пол, език или религия. Ние не се интересуваме дали сте черен или бял, мъж или жена. Нито пък се интересуваме от начина ви на живот или от това кой е или не е вашият партньор. Това са чисто лични въпроси и не засягат никого - нито бюрократи, нито свещеници, нито политици.
Единственото изискване, за да се присъедините към нас, е да сте готови и да желаете да се борите за единствената кауза, която може да предложи истинска свобода, равенство и истински човешки отношения между мъжете и жените: свещената кауза на борбата за еманципация на работническата класа.
Но предварителното условие да се присъедините към комунистите е да оставите всички реакционни глупости на политиката на идентичността зад вратата.
Профсъюзите
Настоящият период е най-бурният и конвулсивен в историята. Сцената е подготвена за общо възраждане на класовата борба. Но това няма да е лесно. Работническата класа започва да се събужда след един повече или по-малко спящ период. Тя ще трябва да научи отново много уроци, дори такива елементарни като необходимостта от организиране в профсъюзи.
Но ръководствата на масовите организации, като се започне от синдикатите, навсякъде са в плачевно състояние. Те се разкриват като напълно неадекватни да посрещнат най-неотложните нужди на работническата класа. Те дори не са в състояние да изградят и укрепят самите профсъюзи.
В резултат на това цели слоеве от новото поколение млади работници, заети на несигурни работни места като шофьори, работници в телефонни центрове и други подобни, се оказват само суровина за експлоатация.
Работейки в ужасяващи условия в съвременни потници като складовете на Amazon, те са подложени на брутална експлоатация, дълги часове и лошо заплащане. Дните, когато работниците можеха да получат сериозно увеличение на заплатите само чрез заплаха за стачка, отдавна отминаха. Шефовете ще кажат, че не могат да си позволят дори да запазят сегашното ниво на заплатите, камо ли да правят отстъпки.
Онези, които все още мечтаят за класов мир и консенсус, живеят в миналото, в една фаза на капитализма, която вече не съществува. Не марксистите, а синдикалните лидери са утописти! Открива се панорама на големи битки, но и на поражения на пролетариата в резултат на лошо ръководство. Това, което е необходимо, е пълнокръвна войнственост и възраждане на класовата борба.
Процесът на радикализация ще продължи и ще се задълбочи. Това ще открие големи възможности за работата на комунистите в синдикатите и на работните места.
Пътят напред изисква сериозна борба срещу реформизма, борба за възстановяване на масовите организации на работническата класа, като се започне от профсъюзите. Те трябва да се превърнат в бойни организации на работническата класа.
Но това може да се постигне само чрез непримирима борба срещу реформистката бюрокрация. Профсъюзите трябва да бъдат прочистени отгоре до долу, а политиките на класово сътрудничество - напълно премахнати.
Борбеността не е достатъчна
Борбата срещу реформизма не означава, че ние сме против реформите. Ние не критикуваме синдикалните лидери, защото се борят за реформи, а напротив - защото изобщо не се борят.
Те се стремят да се примирят с шефовете, избягват да предприемат бойни действия, а когато са принудени да ги предприемат под натиска на редовите служители, правят всичко възможно да ограничат стачните действия и да постигнат гнил компромис, за да сложат край на движението възможно най-скоро.
Комунистите ще се борят дори за най-малките реформи, които представляват подобрение на жизнения стандарт и правата на работниците. Но при настоящите условия борбата за значими реформи може да успее само дотолкова, доколкото придобие най-широк и революционен обхват.
Ограниченията на формалната буржоазна демокрация ще бъдат разкрити дотолкова, доколкото тя бъде изпитана на практика. Ние ще се борим да отстояваме всички значими демократични искания, за да създадем най-благоприятни условия за най-пълно развитие на класовата борба.
Работническата класа като цяло може да се учи само чрез собствения си опит. Без ежедневната борба за напредък в условията на капитализма социалистическата революция би била немислима.
Но в крайна сметка синдикалната борбеност не е достатъчна. В условията на капиталистическа криза дори завоеванията, които работническата класа постига, не могат да бъдат дълготрайни.
Това, което шефовете отстъпват с дясната ръка, те ще си го върнат с лявата. Увеличението на заплатите се обезсилва от инфлацията или увеличаването на данъците. Фабриките се затварят, а безработицата се увеличава.
Единственият начин да се гарантира, че реформите няма да бъдат отменени, е да се борим за радикална промяна в обществото. В определен момент отбранителните борби могат да се трансформират в нападателни. Именно чрез опита на малките борби за частични искания се подготвя почвата за окончателната битка за властта.
Необходимостта от партията
Работническата класа е единствената истински революционна класа в обществото. Само тя няма причина да желае продължаването на система, основана на частната собственост върху средствата за производство и експлоатацията на човешката работна сила за задоволяване на хищническата алчност на няколко богати паразити.
Задължение на комунистите е да направят съзнателен неосъзнатия или полусъзнателния стремеж на работническата класа да промени обществото. Само работническата класа притежава необходимата сила, за да свали диктатурата на банкерите и капиталистите.
ленин и троцки Изображение обществено достояние
Нека никога не забравяме, че нито една крушка не свети, нито едно колело не се върти и нито един телефон не звъни без любезното съгласие на работническата класа.
Това е колосална сила. И все пак това е сила само в потенциален план. За да се превърне тази потенциална власт в реалност, е необходимо нещо друго. Това нещо е организацията.
Съществува точна аналогия със силата на природата. Парата е точно такава сила. Тя е движещата сила на индустриалната революция. Тя е силата, която задвижва двигателите, осигурявайки светлина, отопление и енергия, за да вдъхне живот и движение на големите градове.
Но парата се превръща в сила само когато се концентрира в механизъм, наречен бутална кутия. Без такъв механизъм тя просто се разпръсква безполезно в атмосферата. Тя остава само потенциал и нищо повече.
Дори на най-елементарно ниво всеки класово осъзнат работник разбира необходимостта от синдикална организация. Но най-висшият израз на пролетарската организация е революционната партия, която обединява най-съзнателната, отдадена и борбена прослойка на класата в борбата за сваляне на капитализма. Създаването на такава партия е най-неотложната задача, която стои пред нас.
Съзнание
Нарастващата икономическа и социална нестабилност заплашва да подкопае основите на съществуващия ред. Как може да се обяснят силните колебания в изборите навсякъде - ту надясно, ту наляво, ту обратно надясно?
Късогледите леви реформатори обвиняват работниците за тяхната предполагаема изостаналост. По този начин те се опитват да се оправдаят и да прикрият собствената си пагубна роля. Но това отразява отчаянието и пълната липса на сериозна алтернатива. Масите отчаяно се опитват да намерят изход. И те изпробват една след друга възможностите. Едно правителство, партия и лидер след друг са подлагани на изпитание, а след това се оказва, че са недостатъчни и се отхвърлят.
В този процес реформаторите играят най-жалка роля, а левите реформатори - още по-жалка, ако това е възможно. В резултат на това се наблюдава промяна в съзнанието. Това не е бавната, постепенна промяна, която може да се очаква.
Естествено, за да узрее, е необходимо време, но количествените промени в крайна сметка достигат критична точка, в която количеството изведнъж се превръща в качество. Резките промени в съзнанието са присъщи на цялата ситуация.
Точно такава промяна наблюдаваме в момента, особено сред младите хора. В едно проучване над 1000 възрастни британци бяха помолени да класират думите и фразите, които свързват най-много с "капитализма".
Първите резултати са: "алчност" (73%), "постоянен натиск за постигане на резултати" (70%) и "корупция" (69%). 42% от анкетираните са съгласни с фразата "капитализмът е доминиран от богатите, те определят политическия дневен ред".
Промяната е най-ясно изразена в тенденцията към комунистически идеи сред младите хора. Тези млади хора наричат себе си комунисти, въпреки че много от тях никога не са чели Комунистическия манифест и не познават научния социализъм.
Но предателствата на левицата са направили така, че самата дума "социализъм" да смърди в ноздрите им. Тя вече не намира отклик сред най-добрите хора. Те казват: "Ние искаме комунизъм. Само това и нищо по-малко от това."
Какво е комунист?
В раздела на Комунистическия манифест, озаглавен "Пролетарии и комунисти", четем следното:
"В какво отношение са комунистите към пролетариите като цяло?
"Комунистите не образуват отделна партия, противопоставяща се на другите партии на работническата класа.
"Те нямат интереси, които да са отделни и отделени от тези на пролетариата като цяло.
"Те не създават свои собствени сектантски принципи, чрез които да оформят и формират пролетарското движение.
"Комунистите се отличават от другите партии на работническата класа само по това: 1. в националните борби на пролетариите от различните страни те посочват и извеждат на преден план общите интереси на целия пролетариат, независимо от всякаква националност. [...]
"Следователно комунистите, от една страна, на практика са най-напредналата и решителна част от работническите партии във всяка страна, онази част, която тласка напред всички останали; от друга страна, теоретично те имат пред огромната маса на пролетариата предимството, че ясно разбират линията на похода, условията и крайните общи резултати на пролетарското движение."
Тези редове изразяват много добре същността на въпроса.
Дошло ли е времето за създаване на Революционен комунистически интернационал?
Нарастващият отпор срещу т.нар. свободна пазарна икономика ужаси апологетите на капитализма. Те гледат с ужас към едно несигурно и бурно бъдеще.
Заедно с това проникващо настроение на песимизъм, по-внимателните представители на буржоазията започват да откриват неудобни паралели със света от 1917 г. Именно в този контекст се поставя необходимостта от революционна партия с чисто знаме и ясна революционна политика.
Международният характер на нашето движение произтича от факта, че капитализмът е световна система. От самото начало Маркс се стреми да създаде международна организация на работническата класа.
След сталинската дрградация на Комунистическия интернационал обаче такава организация не съществува. Сега е моментът да поставим началото на Революционен комунистически интернационал!
Това ще бъде възприето от някои като сектантство. Но това не е нищо подобно. Ние нямаме абсолютно нищо общо с ултралевите и сектантски групи, които се разхождат като смешни пауни в периферията на работническото движение.
Трябва да обърнем гръб на сектантите и да се обърнем към новите свежи слоеве, които вървят към комунизма. Необходимостта от такава стъпка не е израз нито на нетърпение, нито на субективен волунтаризъм. Тя се корени в ясното разбиране на обективната ситуация. Именно това, а не друго, прави подобна стъпка абсолютно необходима и неизбежна.
Нека разгледаме фактите:
Последните проучвания на общественото мнение във Великобритания, САЩ, Австралия и други страни ни дават много ясна представа, че идеята за комунизъм се разпространява бързо. Потенциалът на комунизма е огромен. Нашата задача е да превърнем този потенциал в реалност, като му дадем организационен израз.
Като организираме авангарда в истинска Революционна комунистическа партия, като го слеем с дисциплинирана болшевишка организация, като го възпитаме в марксистки идеи и го обучим в методите на Ленин, ние ще изградим сила, която може да играе ключова роля в развитието на социалистическата революция през следващия период.
Това е нашата задача. Трябва да преодолеем всички препятствия, за да я постигнем.
Сталинизмът срещу болшевизма
Дълго време враговете на комунизма вярваха, че успешно са изгонили призраците на Октомврийската революция. Разпадането на Съветския съюз сякаш потвърди убеждението им, че комунизмът е мъртъв и погребан. "Студената война приключи", злорадстваха те, "и ние победихме".
Въпреки това, противно на легендата, така упорито повтаряна от нашите класови врагове, през 80-те години на ХХ век рухна не комунизмът, а сталинизмът - една ужасна, бюрократична и тоталитарна карикатура, която няма нищо общо с режима на работническа демокрация, установен от Ленин и болшевиките през 1917 г.
Сталин извършва политическа контрареволюция срещу болшевизма, като се опира на привилегирована каста от чиновници, издигнала се на власт в периода на отлив на революцията след смъртта на Ленин. За да затвърди контрареволюционната си диктатура, Сталин е принуден да убие всички другари на Ленин и огромен брой други истински комунисти.
Сталинизмът и болшевизмът, които далеч не са идентични, са не само различни по вид, но и взаимно изключващи се и смъртни врагове, разделени от река от кръв.
Деградацията на "комунистическите" партии
Комунизмът е неразривно свързан с името на Ленин и славните традиции на руската революция, но днешните комунистически партии са "комунистически" само по име. Лидерите на тези партии отдавна са изоставили идеите на Ленин и болшевизма.
Решителното откъсване от ленинизма е било приемането на антимарксистката форма на социализъм в една държава. През 1928 г. Троцки предрича, че това неизбежно ще доведе до национално-реформаторска деградация на всяка комунистическа партия в света. Това предсказание се оказва вярно.
Отначало лидерите на комунистическите партии послушно изпълняват диктата на Сталин и бюрокрацията, като робски следват всеки завой, който идва от Москва. По-късно те отхвърлиха Сталин, но вместо да се върнат към Ленин, направиха рязък завой надясно. Откъсвайки се от Москва, в повечето страни тези партии възприеха реформистки перспективи и политики.
Следвайки фаталната логика на "социализъм в една страна", ръководствата на всяка национална партия се адаптираха към интересите на буржоазията в собствената си държава. Това доведе до пълната деградация и дори до пълното ликвидиране на комунистическите партии.
Най-крайният случай е Италианската комунистическа партия (ИКП), която някога е била най-голямата и най-мощната в Европа. Политиките на национално-реформаторската деградация в крайна сметка са довели до разпадането на ИКП и превръщането ѝ в буржоазна реформистка партия.
Британската комунистическа партия днес има влияние само чрез всекидневника "Morning Star", чието съдържание не стига по-далеч от една бегла версия на левия реформизъм. На практика тя е само ляво прикритие на профсъюзната бюрокрация.
Испанската комунистическа партия (ИКП) участва в коалиционно правителство, което изпраща оръжия на Украйна от страна на НАТО във войната срещу Русия. В резултат на това ИКП навлезе в рязък упадък. Младежкото крило (UJCE) отхвърля официалните решения и е в следствие отстранено.
Комунистическата партия на Съединените щати (КПСЩ) функционира като едва малко повече от предизборна машина на Демократическата партия, като приравнява гласуването за Байдън с "вот срещу фашизма".
Южноафриканската комунистическа партия е част от прокапиталистическото правителство на АНК в продължение на 30 години и дори защитава избиването на 34 стачкуващи миньори в Марикана през 2012 г.
Списъкът е безкраен.
Кризата в комунистическите партии
В този критичен момент от световната история международното комунистическо движение се намира в пълен безпорядък.
Комунистическите партии по света реагираха на клането в Газа с призиви за "спазване на международния закон" и решенията на ООН, т.е. на големите империалистически сили.
Но именно нахлуването на Русия в Украйна през февруари 2022 г. предизвика дълбоко разцепление, като повечето комунистически партии скандално се подчиниха на позицията на собствената си управляваща класа. Много комунистически партии, особено на Запад, прикриваха мълчаливата си подкрепа за НАТО с пацифистки призиви за мир, "преговори" и т.н. Нападението на Израел срещу Газа влоши още повече положението.
Френската комунистическа партия (ФКП) например се оттегли от лявата предизборна коалиция (NUPES), защото нейният лидер Меленшон отказа да окачестви Хамас като терористическа организация.
В другата крайност някои партии се превърнаха в нищо повече от инструменти на руската и китайската външна политика, представяйки се за прогресивни съюзници в борбата на слабите и зависими нации за "освобождаване от империалистическата колонизация и дълговото робство".
Комунистическата партия на Руската федерация (КПРФ) е друг краен случай. Тя е изгубила всякакви претенции за независимо съществуване, да не говорим за комунистическо такова. Партията на Зюганов отдавна се е превърнала просто в последователка на реакционния режим на Путин.
Тези противоречия доведоха до поредица от разцепления. Международната среща на комунистическите и работническите партии (МСКРП) в Хавана през 2023 г. дори не успя да изготви изявление относно войната в Украйна, тъй като не можа да намери "консенсус".
Кризата в комунистическото движение и ролята на ККЕ
Много редови комунистически работници реагираха срещу този безсрамен ревизионизъм.
Гръцката комунистическа партия (ГКП) несъмнено е предприела важни стъпки в отхвърлянето на старата дискредитирана сталинско-меншевишка идея за два етапа. Тя възприе правилна интернационалистическа позиция по отношение на украинската война, която характеризира като конфликт, състоящ се измежду империалистически сили.
Тя оглави движението на работническия бойкот на доставките на оръжия от гръцките пристанища до Украйна. Това е приветствано от всички истински комунисти. Все пак, макар и да е от голямо значение, е твърде рано да се заключи, че напредъкът, постигнат от гръцките комунисти, е завършен.
По-специфично, необходимо е да се откъсне напълно от антимарксистката теория за социализъм в една държава и да се възприеме подходът на ленинския единен фронт.
ГКП се опитва да изгради връзки с други комунистически партии, които споделят нейната позиция относно войната в Украйна като междуимпериалистически конфликт. Това е стъпка в правилната посока. Въпреки това, предварителното условие за успех е открит и демократичен дебат с участието на всички истински комунистически тенденции в света.
Въз основа на дипломацията и "консенсуса", противопоставени на дебата и демократичния централизъм, е невъзможно да се възстанови истински Комунистически интернационал, основан на идеите и методите на Ленин.
Нашата задача е да върнем движението към истинските си корени, да се откъснем категорично от малодушния ревизионизъм и да прегърнем знамето на Ленин. За тази цел ние подаваме приятелска ръка на всяка партия или организация, която споделя нашия революционизъм.
Когато Троцки създава Международната лява опозиция, той я предвижда като лява опозиция в защита на международното комунистическо движение и националния фронт. Ние сме истински комунисти - болшевики-ленинисти - които бяха бюрократично изключени от редиците на комунистическото движение от Сталин.
Винаги сме се борили да поддържаме червеното знаме на Октомври и истинския ленинизъм, а сега трябва да си възвърнем полагащото ни се място като неразделна част от световното комунистическо движение.
Дошло е времето да се започне искрена дискусия за миналото, която окончателно да затрие последните остатъци от сталинизма и да подготви почвата за трайно комунистическо единство върху здравите основи на ленинизма.
Долу ревизионизма!
За борствено единство на всички комунисти!
Назад към Ленин!
Политиката на Ленин
Нашата непосредствена задача не е да спечелим масите. Това е нещо, което е изцяло извън нашите настоящи възможности. Нашата цел е да спечелим техните най-напреднали и класово осъзнати индивиди. Само по този начин можем да намерим път към масите. Но ние не можем да се отнасяме лекомислено към подхода към тях.
Новото поколение работници и младежи търсят решение на безизходицата. Най-добрите фрагменти на масите са разбрали, че единственият изход е да се поеме по пътя на социалистическата революция.
Те започват да разбират естеството на проблемите, които стоят пред тях, и постепенно започват да осъзнават необходимостта от радикални решения. Но нетърпението им може да ги доведе до грешки.
Работата на комунистите би била много проста, ако всичко, което се изискваше, беше да бомбардират работническата класа с революционни лозунги. Но това е напълно недостатъчно и дори може да стане контрапродуктивно.
Работническата класа може да се учи само чрез опит, особено чрез опита на големите събития. Обикновено тя се учи бавно - твърде бавно за много революционери, които понякога попадат под влиянието на нетърпението и разочарованието.
Ленин разбира, че, преди болшевиките да завладеят властта, те първо трябва да завладеят масите. За това е необходима голяма гъвкавост в тактиката. Ленин винаги е препоръчвал на революционерите да бъдат търпеливи: "търпеливо обяснявайте" е съветът му към болшевиките, дори в разгара на революцията от 1917 г.
Без усвояване на тактиката, изхождайки от конкретния опит на работническата класа, всички разговори за изграждане на революционно движение са празни приказки: те са като нож без острие.
Ето защо въпросите за стратегията и тактиката трябва да заемат централно място в разсъжденията на комунистите. И Ленин, и Троцки са имали много ясна представа за отношението на комунистическия авангард към масовите реформистки организации.
Това е обобщено в несъмнено окончателното изказване на Ленин относно революционната тактика: “Левият комунизъм - инфантилно разстройство”. Повече от век по-късно писанията на Ленин по тази важна тема остават книга, запечатана със седем печата за псевдотроцкистките сектанти.
Те навсякъде са дискредитирали знамето на троцкизма и са оказали огромни услуги на бюрокрацията. Те си въобразяват, че масовите организации могат просто да бъдат отречени като исторически анахронизми. Отношението им към тези организации се ограничава от стряскащи обвинения в предателство. Но тази тактика води само към задънена улица.
Те нямат нищо общо с гъвкавите методи на Ленин и Троцки, които разбираха необходимостта комунистите да изградят мостове към масата работници, които остават под влиянието на реформаторите.
Трябва решително да обърнем гръб на това безплодно сектантство и да се обърнем смело към работническата класа. Чрез търпеливо обясняване на комунистическата политика на масите и поставяне на изисквания към реформистките лидери е възможно да спечелим реформистките работници в името на комунизма.
"Цялата власт на Съветите"
Достатъчно е да се спомене фактът, че през 1917 г. Ленин е издигнал лозунга "Цялата власт на Съветите" по време, когато тези организации, представляващи масата на работниците и войниците, са били под контрола на реформистките Меншевики и Социалреволюционери.
С този лозунг Ленин казва на реформистките лидери на Съветите: "много добре, господа. Вие имате мнозинство. Предлагаме ви да вземете властта в ръцете си и да дадете на народа това, което иска - мир, хляб и земя. Ако направите това, ние ще ви подкрепим, гражданската война ще бъде избегната, а борбата за власт ще се сведе до мирна борба за влияние вътре в Съветите".
Страхливите реформаторски лидери са нямали намерение да вземат властта. Те са се подчинили на буржоазното Временно правителство, което на свой ред се е подчинило на империализма и реакцията. Така работниците и войниците в Съветите са успели сами да се убедят в коварната същност на своите лидери и са се обърнали към Болшевизма.
Само по този начин е възможно болшевиките да преминат от малка партия с приблизително 8000 членове през февруари 1917 г. към масова сила, способна да спечели мнозинство в Съветите в периода, непосредствено предшестващ Октомврийската революция.
Преди всичко, за нас днес е необходимо да запазим реалистична представа. Истинските сили на комунизма са били отхвърлени назад от независещи от нас исторически сили. Ние сме сведени до малцинство на малцинството в движението на работническата класа.
Имаме правилните идеи, но огромното мнозинство от работническата класа все още не е убедено, че нашите идеи са необходими. В по-голямата си част те остават под влиянието на традиционните реформистки организации по простата причина, че лидерите на тези организации им предлагат това, което изглежда като лесен и безболезнен изход от кризата.
В действителност този път води само до нови поражения, разочарования и мизерия. Комунистите в никакъв случай не могат да изоставят работническата класа на милостта на реформаторските класови предатели и бюрократи. Напротив, ние трябва да водим непримирима борба срещу тях. Но няма начин работническата класа да избегне преминаването през болезнената школа на реформизма.
Нашата задача не е да им се опълчваме отстрани, а да преминем през този опит заедно с тях, рамо до рамо, да им помогнем да извлекат поуките и да намерим пътя напред, както направиха болшевиките през 1917 г.
Постройте мост към работниците!
Трябва да установим диалог с работническата класа, в който да ни възприемат не като чужди елементи или врагове, а като другари в борбата срещу общия враг - Капитала. Трябва да им докажем превъзходството на комунизма не с думи, а с действия.
Трябва да намерим начини и средства да изградим аудитория сред масата работници, които още остават под влиянието на реформизма. Бюрокрацията ще използва всички безскрупулни методи, за да изолира комунистите от редовите работници. Забрани, прогонване, лъжи, клевети, обиди и нападки от всякакъв вид. Но комунистите винаги ще намират начини и средства за преодоляване на тези пречки. Няма начин бюрокрацията, която е узурпирала ръководството на работническите организации, да попречи на комунистите да достигнат до работническата класа.
Няма универсално правило за определяне на тактиката, която по своему се определя от конкретните условия. Това не е принципен, а практически въпрос. Ленин винаги е имал гъвкаво отношение към тактическите въпроси. Същият Ленин, който през 1914 г. се е изправял непримиримо срещу социалдемокрацията и подкрепя създаването на независима Комунистическа партия във Великобритания, също така предлагал британската партия да кандидатства за членство в Работническата партия, като същевременно запази собствената си програма, знаме и политика.
При определени обстоятелства може да се наложи да изпратим всичките си сили в реформистките организации, за да спечелим движещите се наляво работници за твърда революционна позиция.
На настоящия етап обаче това не е удачно. Условията за това отсъстват. Въпреки това, по всяко време е от първа необходимост да се намери път към работническата класа. Това не е тактически въпрос, а въпрос на живот и смърт за комунистическия авангард.
Комунистите, дори когато работят като независима партия, са длъжни да се обърнат към масовите организации на работническата класа, като по възможност следват тактиката на единния фронт, за да намерят път към масите. Това е правилникът за всеки, който дори отблизо е запознат с идеите и методите на Маркс, Енгелс, Ленин и Троцки.
Нашата политика се основава именно на съветите на Ленин и на тезите на първите четири конгреса на Комунистическия интернационал. Ако това не е разбрано от нашите сектантски критици, това е изцяло за тяхно нещастие.
За какво се борим?
По същество целите на комунистите са същите като тези на работниците. Ние се борим за пълното премахване на глада и бездомността; за гарантиран труд при добри условия; за драстично намаляване на работната седмица и освобождаване на свободното време; за гарантирано, висококачествено здравеопазване и образование; за прекратяване на империализма и войната; и за прекратяване на безумното унищожаване на нашата планета.
Но ние държим, че дори в условията на капиталистическа криза тези цели могат да бъдат постигнати само чрез непримирима борба, която може да бъде успешна само когато ни доведе до експроприация на банкерите и капиталистите. Именно поради тази причина Троцки развива идеята за преходните изисквания.
Комунистите винаги ще се намесват с най-голяма енергичност във всяка борба на работническата класа. Конкретните изисквания, които комунистите издигат в движението, разбира се, ще се променят често в съответствие с променящите се условия и ще варират в зависимост от средата във всяка страна. Ето защо един програмен списък с изисквания би бил неуместен в манифест от този характер.
Въпреки това методът, по който комунистите във всички страни трябва да формулират конкретни изисквания, е разработен блестящо от Троцки през 1938 г. и публикуван в основополагащия документ на Четвъртия интернационал, “Смъртната агония на капитализма и задачите на Четвъртия интернационал” - или “Преходната програма”, както е по-известна.
Нуждите, представени в този документ, представляват обобщение на програмата, изработена от Ленин и болшевиките, и се съдържат в публикуваните тези и документи на първите четири конгреса на Комунистическия интернационал.
Основната идея на преходните изисквания може да бъде формулирана просто. Троцки обяснява, че в периода на капиталистически упадък всяка сериозна борба за подобряване на жизнения стандарт неизбежно ще излезе "извън границите на капиталистическите отношения на собственост и на буржоазната държава".
Точно както във войната отбранителните сражения могат да се трансформират в настъпателни, така и в класовата борба битката за непосредствени деманди при определени обстоятелства може да доведе до скок в съзнанието и движението в посока на революционната борба за власт.
В крайна сметка никоя реформа не може да придобие траен характер, ако не е свързана със свалянето на буржоазния ред.
Комунистите се борят за пълна еманципация на работническата класа, за освобождаване от потисничеството и агонията на труда. Това може да бъде постигнато единствено чрез унищожаване на буржоазната държава, експроприация на средствата за производство и въвеждане на социалистическо планиране под демократичен работнически контрол и управление.
От това зависи бъдещето на човечеството. По думите на великия ирландски марксист Джеймс Конъли:
"Че зашите изисквания най-умерени са,
Ние искаме само земята."
Комунизмът утопична идея ли е?
Последното убежище на защитниците на капитализма е да кажат, че няма алтернатива на тяхната фалирала система. Но може ли някой разумен човек да повярва в това?
Може ли наистина да е вярно, че човешката раса не е способна да измисли система, която да е по-добра от сегашната ужасяваща ситуация? Подобно фантастично твърдение представлява чудовищна клевета върху интелигентността на нашия вид.
Премахването на диктатурата на банкерите и капиталистите ще позволи създаването на рационално планирана икономика, за да задоволява нуждите на човечеството, а не хищната алчност на шепа милиардери.
Решението е очевидно за всеки сериозно мислещ човек. И сега то е на една ръка разстояние от нас. Това е единственият начин да се премахнат гладът, бедността, войните и всички останали недъзи на капитализма и да се създаде свят, подходящ за живот на човешките същества.
Враговете на комунизма твърдят, че това е утопична идея. Това обвинение звучи иронично. Това, което е утопично, е именно една изживяла времето си социално-икономическа система, чието съществуване е в крещящо противоречие с действителните нужди на обществото. Такава система няма право на съществуване и е обречена да свърши на бунището на историята.
В комунизма няма нищо утопично. Напротив, материалните условия за едно ново и по-висше човешко общество вече съществуват в световен мащаб и бързо узряват.
Огромният напредък на науката и технологиите изгражда вълнуваща картина на един свят, свободен от бедност, бездомност и глад. Развитието на изкуствения интелект, съчетано с модерната роботика, може да допринесе за намаляване на работното време до степен, в която в крайна сметка на хората вече няма да им се налага да работят, освен по личен избор.
Премахването на робството на труда е именно материалната предпоставка за едно безкласово общество. Това вече е напълно възможно. Това не е утопия, а нещо, което е напълно постижимо. Новият свят е в процес на раждане, расте безшумно, но неотклонно в утробата на стария.
Но при капитализма всичко се превръща в своята противоположност. В една система, в която всичко е подчинено на мотива за печалба, всеки нов технологичен напредък означава увеличаване на безработицата, удължаване на работния ден, увеличаване на експлоатацията и робството.
Всичко, което предлагаме, е да заменим несправедливата и ирационална система, в която всичко е подчинено на ненаситната алчност на малцина, с рационална и хармонична планова икономика, основана на производство за задоволяване на човешките потребности.
Преди три десетилетия, по време на разпадането на Съветския съюз, Франсис Фукуяма триумфално е обявил края на историята. Но историята не се отървава толкова лесно. Тя продължава по своя път, независимо от мненията на буржоазните разсейки. И сега, колелото на историята се завъртя на 180 градуса.
Падането на Съветския съюз несъмнено е било голяма историческа драма. Но в ретроспекция тя ще бъде разглеждана само като пролог на една много по-голяма драма - крайната криза на капитализма.
Поради изложените по-горе причини настоящата криза ще бъде продължителна по своя характер. Тя може да продължи години или дори десетилетия, с възходи и спадове, поради отсъствието на субективния фактор. Това обаче е само едната страна на монетата.
Кризата ще бъде продължителна, но това съвсем не означава, че тя ще бъде мирна и спокойна. Напротив! Навлезли сме в най-бурния и тревожен период в историята на съвременността.
Кризата ще засегне една след друга държави. Работническата класа ще има много възможности да вземе властта. Резките и внезапни промени са заложени в цялата ситуация. Те могат да избухнат, когато най-малко ги очакваме. Трябва да бъдем подготвени.
Вече не е необходимо да убеждаваме широки слоеве от младежта в превъзходството на комунизма. Те вече са комунисти. Те търсят чисто знаме, организация, която е откъсната радикално с реформизма и страхливия "ляв" опортюнизъм.
Трябва да предприемем всички възможни практически мерки, за да ги открием и вербуваме. Това включва провъзгласяването на нова партия и нов Интернационал. Цялата ситуация го изисква. Това е абсолютно необходима и спешна задача, която не търпи отлагане.
Необходима е истинска комунистическа партия, която се основава на идеите на Ленин и другите велики учители на марксизма, и Интернационал по подобие на Комунистическия интернационал през първите пет години от съществуването му.
Нашият брой е все още малък в сравнение с големите задачи, които стоят пред нас, и ние не се залъгваме по този въпрос. Но всяко революционно движение в историята винаги е започвало живота си като малък и на пръв поглед незначителен елемент.
Предстои ни важна работа, която вече дава важни плодове и достига решаващ етап.
Растем бързо, защото сега плуваме заедно с течението на историята. Преди всичко имаме правилните идеи. Ленин казва, че марксизмът е всемогъщ, защото е истински. Този факт ни изпълва с увереност към бъдещето.
Великият френски социалист-утопист Фурие определя социализма като начин да се осъществи потенциалът на човешкия род.
При комунизма за пръв път в човешката история вратите ще се отворят за масите, за да могат те наистина да разберат света на културата, който им е бил отказан. Ще се отвори път за невиждан разцвет на изкуството, музиката и културата, какъвто светът не е виждал.
За един нов свят, в който животът ще придобие съвсем нов смисъл. И за първи път мъжете и жените ще могат да се издигнат до истинския си потенциал въз основа на пълно равенство. Това ще бъде скокът на човечеството от царството на необходимостта към царството на свободата.
Вече няма да се налага хората да насочват погледите си към облаците в търсене на по-добър живот след смъртта. Те ще преживеят един нов свят, в който самият живот, изчистен от потисничество, експлоатация и несправедливост, ще придобие съвсем нов смисъл.
Това е прекрасното нещо, за което се борим: един рай в този свят.
Ето какво означава истинският комунизъм.
Това е единствената кауза, за която си струва да се борим.
Ето защо ние сме комунисти!
Всеки от нас е длъжен да се погрижи тази работа да бъде извършена незабавно, без колебание и с абсолютната убеденост, че ще успеем.
Нека нашите борбени лозунги бъдат:
Долу империалистическите грабители!
Долу капиталистическото робство!
Експроприирайте банкерите и капиталистите!
Да живее комунизмът!
Работници от всички страни, обединете се!
Напред към изграждането на нов Интернационал!